Тринадесетият съдебен заседател, стр. 79

Толкова по въпроса.

Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.

Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.

— И сега какво? — попита Дженифър.

— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.

Тя присви очи, сякаш премисляше.

— Заради които съм го убила, така ли?

Харди кимна.

— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.

Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.

— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.

Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.

— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.

Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.

Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.

Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.

— Не знам защо трябваше да го прави.

— Кой?

— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.

— Да те държи в подчинение?

— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…

— Но не беше в състояние да го оставиш.

Дженифър удари с юмрук по масата.

— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.

Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.

— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.

Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.

— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. — Тя се вгледа право пред себе си. — Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които _знам_, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…

— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?

Дженифър сви рамене.

— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.

— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.

— Да… така е.

Харди пое дъх — сега беше моментът.

— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.

Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:

— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?

— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.

Харди замълча. Чакаше.

— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.

Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?

— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.

Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм _ги_ убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.

Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.

Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?

Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.

Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.

— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.

Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.

— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?

Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.

— Разбира се.

За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.

— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?

Харди кимна.

— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.

— Имаш думата ми.

Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.

— Исках да поговорим за смъртното наказание.

— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.

— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.